Тук поместваме фрагменти от текстове на академик Георги Марко, взети от негови статии, интервюта и книги.

РАНИТЕ ОТ НЬОЙ ОЩЕ БОЛЯТ
…Ньойският договор е наказанието за погрешния избор от лятото на 1915 г., когато цар Фердинанд и правителството на Васил Радославов вкарват България във войната на страната на Тройния съюз. А това става, защото Берлин и Виена обещават повече, отколкото страните от Антантата. Немците и австроунгарците пък имат успехи, главно на Източния фронт. Но те нямат ресурс да победят целия останал свят… Срещу подписа на министър-председателя Александър Стамболийски в Ньой стоят подписите на представителите на 27 държави – сред тях като победители са Сиам (Тайланд) и Хеджас – днес част от Саудитска Арабия… Стратегическа грешка на управляващите. Но цар Фердинанд се прибира в Кобург, а Васил Радославов намира убежище в Баден-Баден. А плаща българският народ… Дали можеше да бъдем сред победителите във войната?
Моментът за това е бил по време на Дарданелската операция през пролетта на 1915 г. Тогава Англия и Франция правят опита да овладеят Проливите и Цариград и да отворят свободен път за доставка на военно снаряжение на изнемогваща Русия. Не случайно генерал Франше д’Епре, който през 1918 г. приема капитулацията на България в Солун, заявява, че България трябва да бъде наказана, защото е удължила с две години Първата световна война. А това спаси Османската империя, и по-точно Турция от пълно унищожение… Имало е надежда да се спаси излаз на Бяло море и да се задържи Южна Добруджа… Ньойският договор до голяма степен е копие на Версайския договор с Германия. И в него има наистина точки, колкото издевателски, толкова и комични. Като например забраната на България да строи подводници и крайцери. Или че няма претенции към френския протекторат над Мароко и британския над Египет.
А договорът не случайно е наречен диктат. Не само отново губим Южна Добруджа, но и Струмишко, и Западните покрайнини. Западна Тракия е окупирана от френски войски, а на конференцията в Сан-Ремо през 1920 г. Антантата я предава на Гърция с уговорката тя да осигури на България свободен и безмитен излаз на Бяло море – нещо, което никога не става. Обложени сме с безумни репарации от 2250 млрд. франка, които, слава Богу, по-късно се намаляват три пъти. Оставаме без редовна армия, без право да притежаваме флота, авиация, танкове, тежки оръдия… А що се отнася до въпроса защо се проваля Антантата в опитите да привлече България на своя страна, има три кръга, отговорни за това. Първият е, разбира се, на нашия цар и правителството. Вторият – този на балканските ни съседи. Сърбия и Гърция отказват да отстъпят и метър земя в Македония, въпреки че Антанта, и особено Великобритания в лицето на външния министър сър Едуард Грей ги натискат. Сръбският премиер Пашич тогава заявява в Скупщината: “По-добре цяла Сърбия да стане австрийска провинция, отколкото да върнем на България и педя от Македония!” Гърция е малко по-склонна на отстъпки – да се премести границата от Места на Струма, но срещу огромни компенсации в Западна Мала Азия, в порядъка на 140-150 000 кв. км. А на Берлин и Виена им е лесно да обещават – и цяла Добруджа, и цяла Македония. Именно заради несъгласуваната си политика към България страните от Антантата са третият кръг от виновниците за Ньой… За мен може би по-страшни са моралните последствия. Погромът ражда един пораженски синдром в националното съзнание: “Колкото и жертви да даваме, каквито и чутовни военни победи да имаме, Великите сили решават всичко”. А от пораженския синдром лесно се стига до сателитния – че трябва да имаш Големия брат, който да се грижи за теб… Погледнато от дистанцията на времето, никой от съседите ни не спечели особено от Ньойския погром върху България. Гърция, получила не само Западна, но и Източна Тракия, бе въвлечена в авантюрата си в Мала Азия и през 1922 г. претърпя пълен разгром от войските на Кемал Ататюрк. През 1940 г. Румъния се раздели с Южна Добруджа и с Бесарабия. А най-уродливото творение на парижките договори от 1919 г. – Югославия, която всички наричаха Сърбославия, защото бе триумф на великосръбския шовинизъм, се разпадна с кървави гърчове през очите ни през 90-те години на миналия век. Психологическите травми от войната и несправедливите договори се лекуват най-трудно.

ЧЪРЧИЛ Е ВОЕННОПРЕСТЪПНИК!
На 10 януари се навършиха 70 години от най-жестоките бомбардировки над София по време на Втората световна война от страна на британската и американската авиация. Само за 2 дни загиват почти 1000 мирни жители. Когато на 13 декември 1941 г. Народното събрание обявява символична война на Великобритания и САЩ, никой от управляващите не е предполагал, че двете държави ще се опитат да сринат наши градове със земята като наказание, че България е съюзник на нацистка Германия. Обратът във войната в полза на съюзниците СССР, САЩ и Великобритания през 1943 г. им позволява да извършват стратегически операции върху германските съюзници, сред които е и Царство България. С акад. Георги Марков коментираме трагичните събития от онази епоха. Видният историк не се страхува да каже, че виновник за тази жестокост е Уинстън Чърчил… Как се получи така, че България, която обяви само символична война на САЩ и Англия, бе атакувана жестоко от тяхната авиация през 1943-44 година? Британският премиер Уинстън Чърчил е имал стратегия – срещу съюзниците на Германия да се хвърлят много бомби, така че те да се откажат от съюза с Хитлер. Първо, бомбардировките започват срещу самата Германия. Сринати са Кьолн, Хамбург, но най-голямото престъпление е срещу Дрезден, където само за три денонощия загиват 135 000 души, главно жени и деца. Това са военни престъпления, които Чърчил оправдава със стремежа да се подкопае моралът на населението, не само бойният дух на армията. Освен на фронта ударите се нанасят и в тила. През лятото на 1943 г., когато англо-американците стъпват в Италия, те вече имат бази, от които могат да бомбардират и България. Не е ли парадокс – обявяваме символична война и реално не водим активни бойни действия със съюзниците, но се оказваме жертва на техните бомбардировки? Това е резултат от фаталната стъпка на правителството на Богдан Филов. Подписването на Тристранния пакт на 1 март 1941 г. е било неизбежен акт по силата на тогавашната военна необходимост, свързана с балканската кампания на Вермахта срещу Гърция и Югославия. На 13 декември 1941 г., под натиска на силите от Тристранния пакт, България обявява война на САЩ и Великобритания. Тогава Чърчил зачерква България с червено. Той държи една реч в началото на 1942 г., че българите са грешен народ, три пъти се озовават срещу англичаните и затова трябва да бъдат наказани. Бомбардировките отпреди 70 години унищожават жилищни квартали, не толкова военни обекти. Целта е да всеят ужас сред населението, то да се обяви против съюза с Германия и да се опълчи на управляващите… Чърчил ни наказва 2 пъти – с бомбардировките и след това в Ялта, когато дава България в сферата на влияние на СССР и на Сталин… Сега завършвам една книга за историята на Втората световна война, но от гледна точка на победените. Ð’ нея се обявявам против известната теза, че победителите не ги съдят и те пишат историята. За мен Чърчил е един военнопрестъпник, когото нареждам до Хитлер. Чърчил също е масов убиец. Може да е гениален британски държавник, но не може целенасочено да унищожава стотици хиляди жени и деца и ние да мълчим за това. Последиците у нас са над 2500 невинни жертви. Американците бомбардират през деня, англичаните през нощта. Какъв военен обект е Народният театър?! Ами БАН? Какъв военен обект са хилядите разрушени жилища в София, Дупница, Кюстендил, Стара Загора… Крайно време е да се каже, че и антихитлеристката коалиция е извършвала военни престъпления и дори престъпления срещу човечеството. Япония също е бомбардирана – Токио, ами атомните бомби над Хирошима и Нагасаки! 300 000 души са убити от раз. За мен е възмутително, че преди няколко години пред американското посолство се откри паметник на загиналите американски летци, които са убивали мирни софийски жители… Победителите също носят отговорност. Историята трябва да осъди техните военни престъпления… Не се страхувам да ми лепят политически етикети. Аз съм историк. Българският парламент трябваше да излезе с декларация и да почете жертвите на този въздушен терор. Самите германци също не смеят да отбележат унищожението на Дрезден. Когато преди години един общински съветник от града стана и каза, че трябва да се споменат жертвите на англо-американския въздушен терор, те веднага го обявиха за неонацист. И понеже е германец, казаха, че е обременен с наследството от нацизма, и човекът спря да говори. Аз в това отношение не съм обременен. Доказвам с факти, че англо-американците съзнателно са унищожавали мирно население. Възмутително е тези летци, убивали мирни граждани, да бъдат обявявани за герои. Такива паметници няма нито в Германия, нито в Италия, които също са бомбардирани от съюзниците… Смятам, че трябва да бъде издигнат паметник на българските жертви… Берлускони, в качеството си на министър-председател на Италия, откри паметник на жертвите на англо-американските бомбардировки. Италия е в НАТО и в ЕС, но Берлускони имаше доблестта да открие такъв монумент в Рим. След като има в Рим, защо да няма и в София?! След като има паметник на американските летци, убивали софиянци, защо да няма паметник на жертвите… Бомбите над София и над други български градове са били пускани във формата на детски играчки. Има и загинали деца, стотици осакатени. Това ако не е престъпление срещу човечеството… Къде е царското правителство по време на бомбардировките?…За съжаление цар Борис III вече го няма. Ð’ историята няма „ако”, но ако царят беше жив, може би историята щеше да се развие по малко по друг начин. По време на дневната бомбардировка на 10 януари 1944 г. правителството е в София. След това министрите и регентите се евакуират в Чамкория, днешен Боровец. Това е най-голямата заблуда на премиера Богдан Филов. Той казва, че войната е символична и англо-американците са далече. Правителството му има голяма вина за въздушния терор. Филов се огъва пред Германия и вкарва България в Тристанния пакт. А това предопределя съдбата на България и влизането й в съветската зона. Този фатален 13 декември, когато обявихме война на съюзниците, ни предреши съдбата за следващите 45 години.

ЗА ДЕЙНОСТТА МИ КАТО ТРАКИЙСКИ НАРОДЕН ПРЕДСТАВИТЕЛ
Пролетта на 1990 г. донесе нови емоции. Съюзът на тракийските дружества в България, възстановил изцяло дейността си в началото на годината, реши да издигне кандидатурата ми за народен представител във Великото народно събрание. Началното предложение бе да се кандидатирам в Бургаски избирателен район по мажоритарната система. Това обаче създаде проблеми от чисто етичен характер. Ако приемех предложението, трябваше да се състезавам с проф. Александър Янков – мой колега и посланик от годините в САЩ и отделно от това, дългогодишен приятел на нашето семейство. Чисто прагматично, това можеше да доведе и до ненужно разделяне на гласове и победа за третия кандидат. Отказах.
Последва ново предложение – тракийски кандидат, но в листата на БСП.
По тази формула бях избран за народен представител в Седмото Велико народно събрание.
Пиша Ñ‚eзи странички, за да обесня защо основните ми приоритети като народен представител бяха проблемите на сигурността, на обществения ред, на гражданите с пагон и проблемите на наследниците на тракийските бежанци. Това беше мандата, с който бе издигната моята кандидатура от тракийци и от Легия «Раковски» и аз трябваше да го изпълнявам. Разбира се като гражданин и народен избраник вземах отношение и по много други въпроси. Но водещото остана това, което наистина познавах и можех да защитя като позиция. И съм горд, че подписах новата конституция на Република България с допълнение към името си – “Тракийски народен представител”.
В 7-то Велико народно събрание най-големият ми успех по тракийска линия бе, че успях към Закона за реституцията да вкарам член по силата на който държавата се задължава да изплати на тракийските бежанци и наследниците им задълженията си към тях във връзка с договора Моллов – Кафандарис. Много тракийци бяха обещетени за изоставеното имущество в Беломорска Тракия. Като тракийски депутат в 39-то народно събрание имам четири конкретни постижения по тракийска линия:
• В бюджета за 2003 година, в последния момент при второ четене, в допълнителните разпоредби успях да вкарам конкретна сума от 250 хиляди лева за благоустрояването на Петрова нива (път, ВиК, елснабдяване – нов трансформатор, ел табла и осветителни тела) във връзка с честването на 100 годишнината от Илинденско – Преображенското въстание.
• На два пъти Симеон трябваше да отговаря лично на питанията ми какво прави правителството за придвижване въпроса за дълга на Турция по Ангорския договор за бежанците и наследниците от Източна Тракия и Мала Азия
• След сериозна битка в пленарна зала успях да вкарам СТДБ в списъка на обществените организации, които получават финансова подкрепа от държавния бюджет.
• За първи път аз, като член на българска делегация водена от външния министър Соломон Паси, при посещение и среща с ръководството на турския Меджлис поставих въпроса за неизпълнените турски задължения по Ангорския договор и, че пътят на Турция към ЕС минава през изпълнението им.

ЗА НЯКОИ ХОРА
Създадох Български Евро Атлантически Разузнавателен Форум през 1993 г. под шеговитото лого “Шпиони от всички страни, обединявайте се!”, но отчитайки националния характер на тази дейност и на българската поговорка за “приятелството и сиренето”. Факт е, че БЕАРФ днес има Почетен борд, в който влизат двама шефове на руското разузнаване, двама – на американското, адмирал Пиер Лакост на френското, проф. ген. Мирослав Туджман – Хърватско, армейски генерал Бобков – руското контраразузнаване, и Руфина Филби – съпруга на “шпионина на ХХ век” Ким Филби.

ЗА НЯКОИ КНИГИ
Писането на книги не било мое призвание, но било моя мисия в анализа на съвременния свят. Така казва за мене един професионален писател, също тракиец. Така уж между другото написах следните книги:
“Човекът, когото познавах” и “Ким Филби – Разузнавача – Човека” (издадени и на английски, а понастоящем се готвят за печат в руско издателство); „Разузнаването” с участие на част от членовете на Почетния борд на БЕАРФ (издадена и на английски”; “Шпионажът като занаят”; “Разговори за разузнаването” – интервюта с 26 руски и 26 американски професионалисти;
Сега довършвам нова книга, нещо като “мемоарен роман”. Работното й заглавие е “Операциите, които събориха Стената и пратиха социализма в миналото … или в бъдещето…”

Интервю с Никола Инджов на Мариела Балева

- Отношението към бежанците у нас не е еднозначно – хората са раздвоени в коментарите си, в действията си. Нашият народ обаче е народ от бежанци и сираци. Не стават ли те все повече, след като толкова много българи в последните години напуснаха страната ни, а останалите тук май са загубили и вярата в собственото си отечество?

- Отечеството и държавата отдавна престанаха да бъдат единно цяло. Просто защото интересите на властта по начало се противопоставят на идеалите на народа, но ще дойде време народът да противодейства на властта. И не по този фарсов начин като окупацията на Ректората на Софийския университет „Св. Климент Охридски”, не със жалките маскаради пред Народното събрание, не с бялото пиано на жълтите столични павета и „висящите стачки” /имаше такива/, не по фейсбук и не по телевизиите… Народът ще изригне с нова идея за отечеството и държавата, тази идея няма да окървавява, а ще окриля, няма да сее раздори, а ще обединява, в края на краищата няма да бъде привнесена отвън, а ще бъде идея българска! В историята ни е имало такива идеи, например в размислите на Васил Левски за времето и свободата, за равенството между всички хора у нас, за чистата и святата република.

- Вие сте от семейство на тракийски бежанци и този факт е белязал живота ви. Чувствали ли сте се през годините като емигрант? Между другото българите като че ли не знаем много за бежанците от Беломорска Тракия…
- Питам се дали и самите бежанци от Беломорска Тракия искат да знаят достатъчно за себе си. Не мога да разбера защо организацията на тракийските бежанци – Съюзът на тракийските дружества в България /СТДБ/, развива свои структури в стотици градове и села, а вестник „Тракия” трудно набира повече от хиляда абоната. При това е единственото печатно издание, което изцяло е ориентирано именно към душевността и съзнанието на бежанците и техните потомци, списва се много добре с участието на първокласни журналисти, учени, писатели, излиза от 1921 година почти без прекъсвания. Освен това навред сред бежанците е силно развит усета за общонационалната значимост на преживените исторически превратности, които доведоха до обезбългаряването на Тракия, до опустошаването на изконни български територии, до съдбовни обрати в личната и родовата съдба на почти половин милион тракийци. Не случайно в нашите среди е създадена и продължава да се създава забележителна книжнина – исторически мемоари, краеведски изследвания, литературни интерпретации на бежанската орис. На това поприще са действали, действат и днес хора с просветен разум, отечествено съзнание и родолюбиви пориви. Не мога да спомена всички , но искам да кажа, че нито добруджанците, нито македонците, нито западнопокрайнинците , които са изпитали тегобите на бежанството, имат толкова превъплътена в книги национална памет, днес не дочувам да скърцат техните пера, но дочувам тракийските. Тракийските книжовници днес придават историческа дълбочина на духовността в Хасково, Варна, Бургас, Пловдив, Стара Загора, Кърджали. Ð’ София съществува Тракийски научен институт – средище на дейност с голямо значение., … И при всичко това наблюдавам поразителни случаи на загърбване на собствената си бежанска съдба. Има една високо издигната жена, депутат в настоящето Народно събрание, която държи речи при какви ли не партийни боричкания, но досега не е изрекла нито една дума за своя род, за своята родна Тракия. Ние с нея произхождаме от едно и също село в Беломорието, но изповядваме различни идеологически убеждения – и тя остава глуха за мои писма във връзка с тракийската кауза. Не я укорявам, просто искам да кажа, че на тракийската кауза не трябва да се гледа единствено от идеологическа гледна точка.

- Тракийската кауза не е ли повече историческа илюзия или може би е плод на историческа носталгия? Всъщност какво включва тя?
- Най-просто казано, тракийската кауза възникна, защото една част от българския народ – тракийците, бяха насила превърнат в бежанци, а една част от българското землище – присвоено от Турция и Гърция. Следователно тракийската кауза е кауза всебългарска, но дори и съвременното общество не може да я осъзнае в тази нейна същност. Безогледното политизиране на живота днес налага в общественото пространство други силови полета, не остава нито място, нито време за осмисляне на патриотизма извън партийните пристрастия.

- Обезбългаряването на Тракия е ставало постепенно по време на войните миналия век, но защо тази историческа истина се премълчава от властимащите – които и да са те, а в учебниците по история почти няма нищо? Каква е причината да не се признава?
- Известно е, че историята се пише от победителите… Ние, тракийските бежанци, сме от победените във всички сражения за Тракия на държавата България – няколко войни /Балканската и двете световни/, няколко международни договора /Ньойския, Ангорския/, няколко решения на Ñ‚.н. „Велики сили” за преразпределение на света / от Ялта до Малта/…

- Въпросът за обезщетенията на тракийските бежанци се повдига само от някои патриотични организации, но това остава нечуто. Като че ли се усеща страх у политиците или и тук можем да кажем „кучетата си лаят, а керванът си върви”?
- Този въпрос, както показва реалността, няма да се реши, ако не стане съществена доктрина на българската дипломация. Което означава да предопределя постоянно нашата позиция на всички международни форуми и особено в отношенията ни с Турция и Гърция. Българската дипломация не успява да постави обезщетенията на тракийските бежанци като условие за лоялност и взаимодействие в съвременния свят. Конкретно – като предварително условие пред Турция за членството й в Европейския съюз.

- От години говорите за идеята „Тракия без граници” – какво означава тя? Не влизате ли в една опасна теза, която може да доведе до разделение и противопоставяне на различни народи? Все пак Балканите са взривоопасна зона, наричат ги буре с барут?
- „Тракия без граници” е идея, произтичаща от разбиранията ми за равноправно сътрудничество в Европа. Аз знам, че е невъзможно прекрояването на държавните територии, но също така знам, че е възможно осъществяването на много проекти с икономическо и културно съдържание на територията на Тракия – територия на три съвременни държави. Възникват и някои своеобразни случаи, например във връзка с неотдавнашното решение на варненските общинари да преименуват многовековни турскоезични топоними. Прозвучаха несъгласия, появи се ирония от страна на известни „музикословеснейши патки ” /по израза на Христо Ботев/, които пуснаха в обръщение елементарния въпрос как биха се казвали някои днешни населени места, ако се преименуват посредством механичен превод. Бих ги попитал а как щяха да се наричат някои днешни градове, ако навремето не им бяха дадени български имена? Ето как: Ардино – Егри дере; Златоград – Даръ даре; Ивайловград – Ортакьой; Крумовград – Кушу кавак; Тополовград – Кавакли; Смолян – Пашмакли; Асеновград – Станимака; Свиленград – Мустафа паша… Както личи, българизирането на топонимията не се е извършвало буквално и единственно в сянката на политически понятия като прословутия „възродителен процес”. Още Иван Вазов в качеството си на министър на просвещението и академик прави приносни намеси в обновяването на националната топонимия чрез създаване на привлекателни названия – Стоянов мост, Черноочене, Минзухар и Ñ‚.н. Проблемът има и един особен актуален аспект. При положение, че Турция стане член на ЕС и държавните границите отпаднат, то именно българските названия на селища и местности ще обозначават българското землище. И май че е време да помислим с какви имена на градове, села, природни и туристически забележителности ще попаднем в бъдещата географска карта на единна Европа.
- Проходът Маказа бе отворен преди няколко месеца, това не е ли началото от реализирането поне на част от мечтата?
- Като потомък на тракийски бежанци аз влязох в Тракия през Маказа – и излязох през него. Тогава той бе строго контролиран път между две враждебни държави. Днес може да стане най-оживения проход от и към тракийския свят в Европа с изключително благотворно влияние върху развитието на целия наш континент. Маказа нагледно показва как се осъществява идеята „Тракия без граници”. И да, тази идея е моята най-съкровена мечта!

- България вече е част от Европейският съюз. Може ли Европа да разбере една местна кауза, каквато е тракийската мечта, това не би ли заплашило устоите на съюза?

- Това е толкова „местна кауза”, колкото са автономията на баските и опитите на каталунците за държавна самостоятелност в Испания; единосъщността на френския, немския и нидерландския – трите официални езика в Белгия; наличието на династически и религиозни анклави на континента като Монако, Лихтенщайн, Андора, Сан Марино, Ватикана…

- Между другото във времето на глобализация такава тема не изглежда ли отживелица? Как би проникнало това сред младото поколение и биха ли го разбрали?

- Младите български поколения разбират, че могат да се интегрират с Европа по избор или по необходимост. По избор – когато продължават образованието си в европейски университетски центрове с перспектива да развият научна или в елитни сфери на живота. И по необходимост – когато безработицата ги прогонва от България и не им остава нищо друго, освен сезонен или ниско платен труд в ниските равнища на европейския бит без никаква перспектива за израстване в йерархията на слугинажа.

- За липсата на национална кауза се говори отдавна, но причините за това се крият доста дълбоко. Къде и в какво да ги търсим, кой е виновен?

- Националните каузи пречат за налагането на глобалистичните идеологии в развитие на обществото. Да не забравяме, че глобализмът като израз на световни тенденции възниква не от днес, и не от вчера. Фашизмът бе глобалистична идеология, расизмът също, такава идеология понастоящем е панислямизмът. И в България се заражда нещо подобно – движението ПОМАК, то търси корените си в земята на Тракия и аз не мога да бъда равнодушен. Към причините за липса на национална кауза прибавям масонството, ротарианството, антисемитизма. Представете си, че антисемитизмът влезе като елемент в идеята „Тракия без граници”? Тя ще се обезмисли моментално, поради което ние, тракийците, не сме допускали и няма да допуснем такива нечисти примеси в нашето гражданско съзнание и обществен морал. Но държавата?

- Битката за паметта на българина не е лека, но възможна ли е тя да победи, след като безродността тук бавно, но сигурно настъпва?

- Настъпва ли наистина? И ако е така, защо настъпва? Аз мога по-уверено като литератор да отбележа, че се създават празни духовни пространства , на които се намества безродието. Например когато бива отстранена от образованието и от интелектуалния живот на нацията българската литературна класика. Напоследък във вашия вестник бе изнесена информация за публична гавра с най-големия жив класик на българската литература – Антон Дончев. Т. н. Европейски институт ПОМАК в доклад за дискриминацията на българите-мюсюлмани, разпратен до всички европейски институции от неправителствената организация, нарича автора на романа „Време разделно” бездарен писател, а книгата е определена като манипулативна и поръчкова. Тук искам да отбележа, че от Съюза на българските писатели са отговорили с възмущение в официално писмо до Брюксел. Това добре, но нали най-напред една неуморима активистка от ръководството на същия този съюз написа, че Антон Дончев е „среден, но привилегирован автор, който правел факирски номера, за да му издават книгите”. А за самия роман отсъди следното:
„ Тази сладникава компилация от исторически хроники, легенди, непроверени или съмнителни исторически източници, наречена “Време разделно”, едва ли може да развълнува някого днес. Защото в нея не е посято нито едно оригинално зрънце, нито като художественост, нито като философия… Не е ли време вече да се каже истината за “Време разделно”, за евтината му слава и за антибългарската му същност!”.
Е, да, време е вече да се каже истината и за това как бездарието в лицето на тази божем критичка /”Бездарието е фашизъм” по израза на Любомир Левчев/ и ПОМАК излизат на една и съща антибългарска позиция.

- Хората у нас са разделени за пореден път, омразата се усеща дори във въздуха около нас. При другите народи като че ли не е така… Има ли нещо, което може да ни обедини – може би силна личност, някаква обща кауза или повече ни „обединява” силната омраза?
- Има класически идеали – свобода, братство, равенство. Звучат остаряло, но именно те са заложени в Хартата на Европейския съюз. Вижте преамбюла на този докмент: „Народите на Европа, като създават все по-тесен съюз помежду си, решиха да споделят мирно и основано на общи ценности бъдеще. Като съзнава своето духовно и морално наследство, Съюзът се основава на неделимите и универсални ценности на човешко достойнство, свобода, равенство и солидарност; той почива на принципа на демокрацията и на принципа на правовата държава. Той поставя човека в центъра на своята дейност, като учредява гражданството на Съюза и създава пространство на свобода, сигурност и правосъдие” . Тази Харта може да ни обедини, но не дочувате ли вече мърморения срещу Европейския съюз от страна на българската партокрация? Защо ли? Не заради познатата ли ръководна максима „Разделяй и владей!”?
- Защо продължаваме да търсим националната си гордост в миналото, толкова ли няма днес нещо, за което да се хванем? Заплашено ли е Отечеството ни да се превърне в пустиня?
- За кое минало говорите? За времето, когато тук се въздигаха, да речем, паметници на българските герои на световния антифашизъм? Или за разрушаването им, за да стигнем до изтипосания в една софийска гадинка паметник на депутат от „прехода”, известен с разрушителни актове именно срещу миналото. Заплахи за бъдещето на българския народ и българската държава има всякакви, някои се раздуват с провокационни политически цели. В края на краищата Отечеството може може да се превърне в пустиня, ако новите варвари изгорят и българските книги. А там, в българските книги, Отечеството ни е съхранено целокупно, българските книги са последната опора на българската свяст…
в. „Преса”, 16 февруари

- Г-н Инджов, след откриването на прохода Маказа през септември, сега продължават дейностите по изграждането на път. Как гледате на отварянето на тази част от Родопите? Защо е толкова важен именно проходът Маказа?

- Маказа е не просто трансгранично шосе с тенденция да се превърне в европейска магистрала. Маказа е проход към утрешния ден на тракийския свят на Европа. Става дума за три съвременни държави, чиято всестранна интеграция има изключително перспективно значение. Защото именно заради принадлежността си към тракийския свят Турция е европейска страна, Гърция – балканска, а България – средиземноморска.

Остава да се извлекат ползите от всичко това, да се реализират предимствата на всекидневния живот на обитателите на Тракия, а в цялото геополитическо пространство на областта са българи, турци и гърци с приобщени към тях евреи и арменци. Открай време в Беломорието и Одринско очертанията на една-единствена държава са твърде условни, както са условни и антропологическите характеристики на една-единствена народност. Впрочем, не е пресилено да се твърди, че тракийският свят на Европа съществува на същия ареал, където има нетленни следи от Византия и Рим. Не говоря за многобройните археологически руини, а за един осезаем полъх на античност и древност в психологията на съвременника.

- Във Вашата фамилия с какви спомени е свързана тази част от Тракия?

- В есента на 1944 година през Маказа, от Гюмюрджина (Комотини) към стара България, преминаха хиляди беломорски българи, трижди прокудени от родните си места само за половин век – разорението след Балканската война през 1913 година, обезбългаряването на Тракия по клаузите на Ньойския договор от 1924 година и в резултат на Техеранската конференция от 1943 година.
Аз бях един от бежанците, тогава осемгодишен. Ето защо отварянето на прохода за мене има по-дълбок смисъл. Например село Манастир, селото на моите родители, се възражда с ново население. Хората, които го населяват днес, десетина семейства, са, най-общо казано, българокръвни, българогласни, бългапроглави, макар че са гръцки поданици и изповядват исляма. Триезични са като моите родители и всички беломорци от епохата до насилственото обезбългаряване. Аз често посещавам село Манастир, защото в резултат на дългогодишни проучвания стигнах до заключение, че е възможно гробът на Патриарх Евтимий Търновски да се намира в тамошното землище. Това е хипотеза, за която съществуват своеобразни предпоставки в родовата ми памет. Някои писмени и устни доказателства са посочени в студията ми „Има народна памет за Патриарх Евтимий”, публикувана за пръв път през 1998 година и многократно след това в различни медии и в моите книги “Приписки към времето”, „Българокръвни. Българогласни. Българоглави”, както и в третия том на избраните ми произведения.
Досега съм посетил седем пъти село Манастир и съм убеден, че обитателите му и местните власти нямат нищо против поставянето на един паметен надпис със следното съдържание: „Според преданията в село Манастир между 1402 година и 1405 година завършва земния си път българският Патриарх Евтимий Търновски. Този чинар е посаден от него”.
Надписът е на български, гръцки, френски и английски език, художествено е изработен от варненските архитекти Милан и Цветана Димитрови –Черкезови, също с корен от Манастир.
Проблемът е в гръцкото законодателство и разрешение за поставяне на надписа трябва да се търси на официално равнище. Не мисля, че това може да стане без подкрепата на Светия Синод на Българската православна църква. Без божествено озареното разбиране, че става дума за историческия шанс да се установи местонахождението на поне един велик български гроб, след като нито един от царете на Първото и Второто българско царство, както и редица властелини на народния дух като Паисий Хилендарски, Христо Ботев, Васил Левски и мнозина още, са изтлели неизвестно къде.

- Когато се отвори ГКПП Гоце Делчев – Драма на българо-гръцката граница, старите хора пяха песента „Дуйни ми, дуйни бял ветре, отвори пътя за Драма”. Кои са пътищата на тракийските българи към Беломорието?

- От миналото като че ли се възражда фиксираната в редица международни съглашения идея за коридора Русе – Дедеагач. Както е известно, според една от клаузите на Ньойския договор на България е обещан икономически излаз на Бяло море – в района на Порто Лагос. Независимо от причините, довели до тази идея, тя е била съобразена с традиционното развитие на Беломорието. Векове наред хинтерландът е обхващал родопските поселища Смолян, Райково, Устово, Кърджали, Златоград, Ивайловград, Любимец, Свиленград в неразривна връзка с човешките съсредтоточия на юг в равнината и по крайбрежието – Кавала, Ксанти, Драма, Серес, Гюмюрджина, Дедеагач, Фере, Димотика. Между тези градове е съществувал взаимозависим поминък като бакърджийството, строителството, абаджийството, животновъдството, овощарството, лозарството, рибарството, между тях са били прокарани камиларските керванджийски пътища за пренос на товари и стоки. Прословутият коридор е бил замислен според тогавашните комуникационни алтернативи, Ñ‚.е. шосе през прохода Маказа, което свърза две пристанища – едното отворено към голямата транспортна артерия Дунав, другото – към Средиземноморието. Същата идея обаче съществува извън международните правни съглашения дълго преди да бъде фиксирана в Ньойския договор, тъй като предприемчивите обитатели на Тракия изграждат именно Дедеагач като ново пристанище на Западна Тракия на мястото на тогавашното Енос, затлачвано от пясъците, които река Марица натрупва в делтата си.

- Какъв е споменът за българите в Гюмюрджина – какви са били техните училища, църкви? Какво се случва с тях след обезбългаряването на тези територии?

- Тракия е кръстовищна земя – на българи, гърци и турци, но само българите са прогонени от своите поселища, чифлици, ливади, гори, камиларски пътища, манастири, училища, пазари, съборни и панаирджийски местности и Ñ‚.н. Това не означава нищо друго, освен че Тракия е обезбългарявана. Кога с жестоки насилия, от турските власти – геноцидът над българските села по десния бряг на Марица през есента на 1913 година; от гръцките власти – интернирането на цели български региони по Егейските острови през 1921 година, кога по повелята на международни договори- Берлинския, Букурещкия, Ньойския. Обезбългаряването на Тракия през двадесети век е историческа истина, но дали не съществува и някаква друга реалност, също в историческо измерение? Дали тракийските бежанци, пренесли език, бит, традиция, митология и фолклор в държавната българска територия, не са оставили по родните си места нетленни следи от същите елементи на човешкото общество? Оставили са. Из Беломорието навсякъде в говора на местните люде просветва по някоя българска дума, а развърже ли се приказката – и многословна българска реч. Аз дочух нашия език в селото на моя род от устата на хора с ислямско вероизповедание, с гръцко гражданство и с българско потекло. Това потекло може да бъде прието за помашко – и заключенията да свършат дотук. Но преди онова “време разделно” носителите на речта са били чисти българи. Езикът български е съхранен в говора на хората, обитаващи българските християнски селища и околните паланки и махали. И въпреки че топонимията между поречията на Струма (Стримон) и Марица (Мерич, Еврос) е съзнателно и методично променяна, дори и местните жители споменават населените пунктове с едновремешните им имена, не всички, от които са от рупчоския говор. Също признак на съхранения език, който за едни е език майчин, за други – език битов, за трети – език родов, за четвърти – език еснафски. Да припомня, че еснафският език е бил златният инструмент на дюлгерите и медникарите – професионално наречие, което майсторите занаятчии използват за разговор помежду си при преговорите с поръчителите на строежи и купувачите на бакърени съдове. Майчиният език поставя известни проблеми пред езиковеди и антрополози. Откъде е дошъл при съвременните помаци, след като не се изучава в училище и не се употребява в администрацията? И след като има българогласни беломорци днес, нима няма българокръвни?

- Какво е икономическото значение на отварянето на ГКПП между Кърджали и Нимфея?

- Да се върнем към предисторията на всичко това. Когато на 3 март 1887 година в Сан Стефано Русия и Турция подписван предварителен мирен договор, основните положения на документа се отнасят до създаването на автономно българско княжество. Новата европейска държава получава твърде важен за развитието си излаз на Бяло море, чиито координати са от устието на река Вардар до езерото Буру гьол с пристанище Порто Лагос. Достъпът до Бяло море през Орфанския и Кавалския заливи осигурявал на България автономност в транспортните, търговските, а защо не и в културните й контакти с други балкански и средиземноморски региони. Очертава се и превес на българското присъствие в солунското пристанище, тъй като към него стратегически са насочени български внос и български износ. За тази цел още през 1875 г. е прокарана железопътната линия Скопие -Солун, а линията Скопие – София – Белово е вече проектирана и най-големият град в региона е на крачка от свързването си с цялата изграждаща се транспортна мрежа на младото княжество. Остров Тасос също се приобщава към този регион. Санстефанска България при това положение разполага с обширна контактна зона между Дунавския икономогеографски регион и средиземноморските страни, наричат княжеството „Мост между три континента”.
С падането на граничните бариери между България и Гърция сякаш се възражда не какво да е, а самата Санстефанска България. Знам, че това е абсурдно поради промените в съвременния свят, знам, че през третото хилядолетие могат да изчезнат езици и народи, знам, че от пепелта на историята феникси не излизат… И все пак в перспективите от психологически характер възникват наново ония възможности за контакти, които характеризираха именно Санстефанска България.
Но дори подобна констатация да бъде приета, само като публицистична метафора, тракийците трябва да се събудят и да погледнат с нови очи на новите икономически реалности на Балканите. Защото там, където са минавали тракийските камиларски кервани, днес могат да минат автомобили и влакове. Защото пазарищата и пристанищата на Беломорието отново очакват българския внос и износ. Шестнадесет гранични контролно-пропускателни пункта са планирани за откриване или по-скоро преоткриване между България и Гърция. По подобие на Гоце Делчев – Драма и Ново село – Орменион, чакат своя ред Рудозем – Ксанти, Ивайловград – Орестиада, Аврен –Шапчи, да не говорим за класическия път Кърджали – Гюмюрджина (Комотини) през Маказа. Там вече има движение, там населението усети перспективата, позната от старо време, и покрай недостроената още шосейна връзка се появиха нови села. Обитателите им са планинци, слезли от високите хребети, изоставили своите покрити с гнайсови плочи къщи, както и своя примитивен бит. Покрай пътя на петрола, на автомобила, на влака възниква живот с нови надежди за развитие. А селцата, които си бяха там, пораснаха неимоверно бързо. Например Чорбаджийско или пък Тихомир – вече типично нашенско градче по броя на населението си и с инфраструктурата си. А какъв хоризонт към Бяло море се открива пред гара Подкова? След поселищата около Маказа е време тракийските общини от Югоизточна България да се събудят и да пренасочат дейностите си. Впрочем, ориентир за това е учреденият формално еврорегион „Тракия”, интегрирал в единна стопанска структура териториални общности и обществени организации от България, Гърция и Турция.
Тракийските бизнесмени, тракийският бизнес – не са ли те специализираните за дейности в Тракия хора и капитали? Поприщата са десетки – от възможностите за използване на културно-историческото наследство за развитие на алтернативни форми на туризъм, включително и религиозен туризъм, до трансгранично предприемачество, сътрудничество за управление на човешките ресурси и създаване на работни места в общи предприятия и програми, което идва със строителството и експлоатацията на нефтопровода Бургас- Александруполис.
Разбира се, съществуват и други възможности за единодействие, но аз говоря за това, че чак когато тракийците се събудят за новата Санстефанска България, чак тогава този край на Европа ще се приближи към стандарта на останалите европейски страни. При условие, че тракийците наистина се събудят. И ако последват примера на едновремешните патриотични индустриалци, а бизнесът се отърве от хищническата си природа и с възрожденски порив придобие чертите на родолюбив тракийски бизнес.

- Има ли други пътища, които са важни, и са исторически свързани с тракийските българи?

- Възможности за осъществяване на идеята за коридора се появяват наново понастоящем във вариант, съответен на днешните техноикономически постижения, и то с някои корекции от географски характер. Коридорът-шосе се видоизмени на нефтопровод, това е тръбата Бургас – Александруполис (новото име на Дедеагач). При ускореното развитие на българо-гръцкото взаимодействие в системата на европейската общност, възниква наново въпроса за създаване на релсова връзка от Свиленград към Елхово и Ямбол. Така от границата с Гърция (и Турция) към вътрешността на България се насочват перспективни железопътни линии. Ð’ този югоизточен район, обитаван главно от тракийски бежанци и техните потомци, вече е завършен висококачествен шосеен път от Елхово към граничния контролно-пропускателен пункт Лесово – Хамзъбейли. Също традиционен проход, познат от историята. Ð’ наше време неведнъж е било обсъждано да се прокара железопътна линия от Елхово до Бургас – през 1922, 1978 и през 1982 в рамките на програмата “Странджа-Сакар. През 2000 година бе съгласувано отклонение на Паневропейския коридор â„–9 (Димитровград – Маказа) към Свиленград, а оттам – край река Марица, успоредно на тръбата Бургас – Александруполис. Както пише в немалко свои публикации председателят на Българското геополитическо дружество проф. Марин Деведжиев, за беломорското свързване на прехода от Свиленград на юг, освен Александруполис, интерес представлява и пристанището Марония, за което бившият генерален директор на БДЖ Петко Николов отбелязва през далечната 1928 следното: „Местността около Марония и чак до Макри и Дедеагач е почти хълмиста. Последните гребени на Югоизточните Родопи, които се спущат към морето между Гюмюрджинската равнина и река Марица, запазват всецяло брега от северните ветрове, тук няма никакви блата и цялото крайбрежие от Марония, през Макри, чак до Дедеагач представлява най-пригодния път за Бяло море.” Магистралната транспортна роля, която придобива участъкът Свиленград (Ново село) – Александруполис, обуславя неговото по-нататъшно продължение в правогеометричната му северна посока. Нито от икономическа, нито от чисто транспортна гледна точка е оправдано то да спре до Свиленград. Ð’ духа на налагащата се междудържавна интеграция в Източна Европа и на Балканския полуостров, подобно продължение е естествено необходимо. С други думи, тук е много важна Тракийската кауза, обогатена и обновена със съвременни алтернативи, както и развитието на Съюза на тракийските дружества в България като независима патриотична организация.

- Какво е стратегическото и политическото значение на това, което се случва?

- Това значение се съдържа дълбоко в идеята „Тракия без граници”, която е подсказана отдавна с предимно стопанска загриженост. Днес прагматичната мисъл за оста Русе – Дедеагач (Александруполис), определения от международни договори излаз на България към Бяло море, означава, казано със съвременна терминология, отваряне на свободни пространства за движение на капитали и съвместно предприемачество. Ð’ същата насока е и намерението да се прекара транспортна магистрала от Тирана през Скопие и Солун към черноморските пристанища и дунавските мостове. Подобна градивна функция би имал и газопроводът Бургас – Дедеагач с очакваните инфраструктури в трите тракийски държави България, Гърция и Турция. Начинания като тези осигуряват, между другото, и спокойното развитие на българския модел в етническите взаимоотношения на нивото на ХХI век. Тук изводът е, че е време тракийската кауза да се отнеме от коварните и продажни ръце на политиците и да се предостави на патриотични стопански предприемачи. Дошло е време за нови международни договори в тракийския свят на Европа.Като рамковото споразумение за създаване на Еврорегион Тракия, който обхваща българската Районна асоциация на общините „Тракия”, гръцката Асоциация на общините „Полис” и турската Териториална общност „Тракия Кент” . Вече съществува реална форма на пряко взаимодействие -Координационният съвет за българо-гръцко-турско трансгранично сътрудничество с участието на областните управители на Смолян, Ксанти, Еврос и Одрин.

- Какво означава „Тракия без граници” в условията на национални държави и разделяне на географската област Тракия между България, Гърция и Турция?

- Нали е ясно, че възстановяването и на Маказа, и на всички други комуникации в Тракия е свързано с тракийската кауза на България? Кауза, която възникна с насилственото обезбългаряване на Тракия, тоест, слез 1878 година, съществува и днес, но никога, дори и днес, не е третирана като част от националната доктрина на България. За разлика, да кажем, от общественото съзнание, свързано с Македония. Днешната политология свързва тракийската кауза като че ли единствено с миналото и така я отнася към непроменливи пространства на българското общество, поради което новият поглед към проблема или новият прочит на документацията трудно преодоляват стереотипа. За обвързаността с миналото влияе и обстоятелството, че години наред тракийската кауза бе смятана за алтернатива на една група бежанци без особена тежест в социално-политическия живот. Но Маказа ще възпроизвежда все повече и повече доказателства, че тракийските бежанци съхраняват в психологията си отечество извън държавата, но въпреки това то не е нито историческа илюзия, нито е плод на историческа носталгия. Защото има и една тракийска мечта – да се европеизират границите, които разкъсват Тракия.
Тракия без граници – ето идеала, който озарява тракийската кауза днес. И който трябва да е основополагащ за българската национална идея. Ще споделя, че на този идеал аз съм посветил живота си като общественик. Наследих го от родителите си, пренасям го към моите потомци.

- Каузата „Тракия без граници” среща обаче, отпор от националистически формации. Кой се страхува от тази идея?

- Не е добросъвестно тълкувание на посещението в Брюксел на делегация на СТДБ, чийто състав бе показателен за компетентността й – председателят на Съюза, юристът Красимир Премянов, директорът на Тракийския научен институт проф. Васил Проданов, историкът академик Георги Марков, балканистът проф. Светлозар Елдъров, председатели на тракийски дружества от големи градове като Варна, Бургас, Пловдив, Стара Загора, Русе. С участието на двама евродепутати от БСП – видния деятел на Европейския парламент Ивайло Калфин – международно известен макроикономист, лектор в няколко европейски университета, и тракийката Маруся Любчева – доктор на икономическите науки. Тази група се срещна с важни хора в Брюксел, бе изслушана във важни форуми. Проф. Светлозар Елдъров представи пред международната общественост „Тракийската библия” – книгата на академик Любомир Милетич „Разорението на тракийските българи”. Бе представена също така и книгата на акад. Георги Марков „България в Балканския съюз срещу Османската империя 1911 – 1913 г.” Намерението бе да се огласят отново българските искания за обезщетяване от страна на Турция на прогоненото от Източна Тракия изконно българско население. Именно това обезщетение бе изтъкнато като задължително условие пред приемането на Турция в Европейския съюз. Това е истината, а не слухове за някакви договорки за продажба на български земи. Аз бях поканен да участвам в делегацията, но поради здравословни причини не можах. Искам обаче да напомня, че Маруся Любчева организира преди десетина години подобно посещение в Брюксел със същата цел. Не се ли начена още тогава създаването на платформа за изисквания към Турция от страна на Европейския съюз ?

Една от политическите загадки, свързана с идването на Новата 2014 година беше странната картичка, за която се твърди, че е изпратена от руския вицепремиер Дмитрий Рогозин до ръководството на Североатлантичския пакт. На картичката, за която се твърди, че е публикувана от Рогозин в „Туитър“ са изобразени Дядо Мраз, Снежанка и редица от храбри руски солдати, които позират на фона на Междуконтиненталната балистична ракета „Тополь-М“. Това съобщение стана повод за бурни дискусии, дали „картичката“ е истинска и дали вицепремиерът не е направил дипломатически гаф.
Странно съвпадение повдига въпроса, дали атентатът на гарата във Волгоград е „безадресен” терористичен акт.

Двата атентата във Волгоград, станали на 29-ти и 30-ти декември 2013 г., съвсем естествено предизвикаха голямо оживление в световните медии и в интернет дискусиите. Масово разпространените коментари бяха в посока на действия на кавказки терористи, които искат да компрометират олимпийските игри в Сочи – най-голямото пи-ар мероприятие на Владимир Путин в рамките на цялото му пребиваване във властта като президент и като министър-председател на Руската федерация.

Логиката на тези коментари беше подчинена на съображението, че Доку Умаров и компания държат много да развалят триумфа на Путин и след като в Сочи са предприети драконови мерки за сигурност, те естествено ще се насочат към „меки” и болезнени цели, като струпванията на хора в различни транспортни възли от страната.

Тази теза беше възприета и от известния с по-нестандартното си мислене и анализи сайт за геополитика и сигурност „Стратфор”. Още в деня на първия атентат, агенцията на Джордж Фридман коментира, че олимпийските игри в Сочи ще бъдат помрачени от последния самоубийствен взрив в Русия. (Sochi Olympics to be Shadowed by Latest Suicide Bombing in Russia, December 29, 2013, http://www.stratfor.com/analysis/sochi-olympics-be-shadowed-latest-suicide-bombing-russia ).

„Свободен народ online” отрази своевременно двете събития, както безброй други електронни и интернет медии. Ние се въздържахме да преповтаряме и да препотретваме сипещите се от всякъде коментари за опитите на чеченците да провалят зимните олимпийски игри. Не толкова, защото сме имали някакво предчувствие, че нещата не стоят точно така, колкото поради нежеланието ни да се превръщаме в медийни папагали, които предъвкват коментари втора и трета ръка.

Оказа се, че все пак е имало основание за сдържаността ни. Още докато не беше стихнала всеобщата врява за покушението срещу олимпийските игри, на повърхността на информационния водовъртеж изплуваха факти, които пораждат известни съмнения, дали провалянето на надпреварата в Сочи е била единствената цел на атентаторите.

Оказа се, че на гарата във Волгоград са пострадали и са убити неколцина души от екипа, извършващ изпитанията на най-новата руска междуконтинентална балистична ракета, известна като „Тополь-Ðœ” или като SS-X-27 по натовската класификация. А когато двама изпитатели на междуконтинетална балистична ракета си отидат от този свят, други трима са на ръба между живота и смъртта, човек започва да си задава въпроса, дали пък единствено спокойствието на олимпийското село и на гостите на „Сочи 2014″ са били единствената мишена на терористите?

Какви са потвърдените факти около взривяването на изпитателния екип на „Тополь-Ðœ”?

И така, на 30 декември 2013 г., сайтът на Президента на Удмуртия, съобщава, че по данни на Главното управление на Министерството на извънредните ситуации на Русия, при терористичния акт във Волгоград са пострадали петима жители на Удмуртската република. Сайтът на президента съобщава също така, че един човек е умрял на мястото на взрива, един е умрял в болницата, а трима са хоспитализирани. (В Волгограде пострадали жители Удмуртии, 30 декември 2013 г., 11:34:37, http://www.udmurt.ru/about/info/news/?ELEMENT_ID=9258).

Ð’ 11 часа 34 минути и 37 секунди, президентът на Удмуртия, правителството и Държавният съвет на републиката вече са изразили дълбоките си съболезнования на роднините и на близките на загиналите. Загиналите са сътрудници – работници и служители на Воткинския машиностроителен завод.

Междувременно е организирано бързото заминаване на близки на загиналите и на пострадалите, които е трябвало да отпътуват от Воткинск за Волгоград някъде към 13 часа. (Бързината на организирането на отпътуването на близките е впечатляваща, но все пак става дума за организация, създадена най-вероятно от властите и от администрацията на завод, в който се произвеждат междуконтинентални ракети със сухоземно и морско базиране).

Сайтът на президента информира също така, че близките на загиналите и на пострадалите са съпровождани от трима сътрудници на Министерството на извънредните ситуации – един офицер и двама психолози. (Ð’ Волгограде пострадали жители Удмуртии, 30 декември 2013 г., 11:34:37, http://www.udmurt.ru/about/info/news/?ELEMENT_ID=9258).

Ð’ 13 часа 44 минути и 59 секунди, вече са публикувани официалните съболезнования на президента, на Държавния съвет и на правителството на Удмуртската република. От него се разбират точните имена на двамата загинали от Воткинския машиностроителен завод – Миксим Николаевич Садилов и Андрей Дмитриевич Котенко. (Соболезнование родным и близким работников ФГУП „Воткинский машиностроительный завод”, 30 декември 2013 13:44:59, http://www.udmurt.ru/about/info/news/?ELEMENT_ID=9265).

Междувременно руските медии подхващат информацията за пострадалите във Волгоград работници и служители на Воткинския машиностроителен завод. Едни от първите са „Лайфнюз.РУ”, които един час преди полунощ съобщават, че на гарата във Волгоград са загинали монтажници на Воткинския машиностроителен завод, които са се връщали от изпитания на междуконтинеталната ракета „Тополь – Ðœ”. Мултимедийният сайт на „Лайфнюз.РУ” съобщава дословно:

„Петима работници на Воткинския отбранителен завод, които са се завръщали от командировка са станали жертва на терористичния акт на гарата във Волгоград. Четиримата монтажници, водени от конструктор са били на секретни изпитания от месец ноември.

Терористичният акт е отнел живота на двама работници от отбранителното предприятие. След като са извършили успешно изстрелване на междуконтиненталния комплекс „Тополь – Ðœ”, сътрудниците си купили билети за влака, за да посрещнат Новата година заедно със семействата си.

Когато сътрудниците на отбранителния завод преминавали през металотърсача, изтрещял взрив. На място е загинал 24 годишният монтажник Андрей Котенко. Неговите колеги – 27 годишният Максим Садилов и Виталий Жуванов, както и 28 годишният Егор Повышев и 41 годишният конструктор Павел Фефилов са откарани спешно в болницата. На същия ден в болницата е починал Максим Садилов”. (На вокзале Волгограда погибли возвращавшиеся с испытаний сборщики “Тополя-Ðœ”. 30 декември 2013 г., 23:03, http://lifenews.ru/news/124907).

От „Лайфнюз.РУ” очевидно използуват не само информация от правителствени източници. Те успяват да се свържат с родителите на оцелелия Егор Повышев, които съобщават, че той е извадил късмет, защото е минал пръв през металотърсача и затова е пострадал по-малко от останалите си колеги. Според майка му, освен, че има рана в бедрото, той е и обгорен. От руското мултимедийно издание съобщават и мястото, където са настанени пострадалите от Воткинския отбранителен завод – 25-та градска болница във Волгоград.

Фактът, че сътрудници на Воткинския завод са загинали при терористичния акт във волгоград е потвърден пред руската медия и от прессекретаря на Удмуртската република – Виктор Чулков. Той потвърждава и огласената от сайта на президнета на Удмуртия информация, че на семействата на пострадалите е предоставен микробус, който да ги откара във Волгоград, а в предприятието е създаден комитет по погребението. (На вокзале Волгограда погибли возвращавшиеся с испытаний сборщики “Тополя-Ðœ”. 30 декември 2013 г., 23:03, http://lifenews.ru/news/124907).

Междувременно, на следващия ден се провежда извънредно заседание на Антитерористичната комисия на Удмуртската република, под председателството на президента й – Александър Волков. Главната тема е „предприемане на всички необходими мерки, насочени към защитата на населението от терористични заплахи по транспорта и на други места на масово струпване на хора”. (Усиление мер по обеспечению безопасности, 31 декември 2013 г., 14:53:14, http://www.udmurt.ru/about/info/news/?ELEMENT_ID=9284 ).

Разбира се, поради атентатите от 29-ти и 30-ти декември 2013 г., мерките за безопасност са усилени в цялата Руска федерация, но прави впечатление, че в Удмуртия напълно сериозно смятат, че е възможно повторение на атентатите от Волгоград на тяхна територия. Това се вижда от изричното подчертаване н съобщението, че:

„В Удмуртската република, освен мерките за усилване на охраната, които се предприемат традиционно в празнични дни, са въведени допълнителни мерки за повишение на безопасността. Усилена е охраната на обектите на инфраструктурата, провеждат се допълнителни проверки на обектите, инструктирани са водачите и кондукторите от обществения транспорт за повишаване на бдителността. Силовите ведомства са приведени в режим на повишена готовност”. (Усиление мер по обеспечению безопасности, 31 декември 2013 г., 14:53:14, http://www.udmurt.ru/about/info/news/?ELEMENT_ID=9284 ).

Завършекът на съобщението не оставя никакво съмнение, че местните власти смятат, че е възможно продължение на атентатите от Волгоград на територията на Удмуртия:

„Членовете на антитерористичната комисия още един път се обръщат към жителите на републиката с молба да се отнесат с разбиране към всички предприети мерки по осигуряване на безопасността в празничните дни, в частност – проверката на документите и по ограничаването на движението по време на щафетата на олимпийския огън на 2 януари 2014 година. Също така, във връзка с терористичните актове във Волгоград, да бъдат по-внимателни и бдителни в обществения транспорт и на местата на масово струпване на хора”. (Усиление мер по обеспечению безопасности, 31 декември 2013 г., 14:53:14, http://www.udmurt.ru/about/info/news/?ELEMENT_ID=9284 ).

Какво представлява Воткинският машиностроителен завод и какво точно са изпитвали пострадалите на Волгоградската гара?

Воткинският завод е едно от най-старите промишлени предприятия в Русия въобще. През септември 2009 г., се навършиха 250 години от създаването му през 1759 г. Цялата история на Воткинския завод минава през постоянното обслужване на руската държава и на нейната армия. През годините и дори през вековете във Воткинския завод са произвеждани желязо за обработване, корабни котви, морски и речни кораби, железопътни мостове, парни локомотиви, екскаватори, оръдия, оборудване за изследователски реактори, както и за реактори на кораби, ракетна техника и друга сложна и „наукоемка” продукция.

Днес заводът представлява мощен машиностроителен комплекс със свое собствено металургично, механомонтажно, заваръчно, монтажно и инструментално производство. Заводът има изпитателна база, собствена логистична система и развита инфраструктура.

Съвсем официално това е заводът, който осигурява „ракетния щит” на Русия. Тук се произвеждат серийно оперативно-тактическите ракети „Искандер-Ðœ”, стратегическите ракети „Тополь-Ðœ” и се завършва разработването на ракетите с морско базиране „Булава”.

Воткинският завод обслужва сериозно и другото стратегическо оръжие на Русия – нефтената и газовата промишленост. Произвежданото оборудване от Воткинския завод се използва от най-големите нефто-газови руски компании – „Газпром”, „Газпромнефть”, „Лукойл”, „Роснефть”, „Татнефть”, „Удмуртнефть”, „Башнефть”, „Сургутнефтегаз”.

Производството включва екипировка за подземен капитален ремонт на нефтени кладенци, помпи и помпени агрегати за поддържане на пластовото налягане с производителност от 25 до 240 кубически метра в час, арматура за топлопроводи и спирачни кранове, сондажни помпи, сондажни „длета” от изкуствени диаманти и прочее и прочее …

На практика, Воткинският завод произвежда цяла възможна гама от сондажно и добивно оборудване за нефтената и газовата промишленост на Русия, в това число и устройства за измерване на разхода на газ. Още от 1956 година, заводът произвежда металорежещи стругове.

Воткинският завод има опит и в производството на екипировка за обекти, където се използва ядрена енергия. Заводът е произвел оборудването за изследователския атомен реактор ИРВ.Ðœ2 във ФГУП „НИИП” оборудването на Центъра з аядрени изследвания в град Троицк, оборудването на комплексите за улавяне на неутрони и за „неутронна терапия” и друго оборудване за изследователски ядрени инсталации.

Пак Воткинският завод е произвел оборудването на комплекса за преработка на твърди радиоактивни отпадъци на Калининската АЕЦ, както и оборудването на установката за циментиране на течни радиоактивни отпадъци на Курската АЕЦ. По данни на предприятието в момента там се изработва оборудване за втората АЕЦ в Белоярск и за АЕЦ Куданкулам в Индия.

Още по-интересно е, че заводът е взел участие в международния проект по създаването на Големия адронен колайдер в CERN – Международния център за ядрени изследвания в Женева. Ð’ цеховете на Воткинския завод са изработени възлите на детектора ATLAS на гигантския ускорител, като научен пъртньор на предприятието е бил Новосибирският институт по ядрена физика на Сибирското отделение на Руската академия на науките.

Разбира се, нашият интерес към житието – битието на Воткинския завод се дължи преди всичко на факта, че това е родното място на ракетите „Булава 30″, „Тополь-Ðœ” и на Ракетния комплекс РСД-10 „Пионер”. Първите две ракети са надеждата на Русия за въвеждане на ново поколение стратегическо ядрено оръжие. Ракетният комплекс РСД-10 „Пионер” е много по-познат на поколението, израснало по време на Студената война с натовската си класификация – SS-20. Тези ракетни комплекси бяха постепенно унищожени в рамките на международните споразумения за ограничаване на стратегическите въоръжения.

Възникване на основателно подозрение.

До тук бяха представени две групи факти. От едната група по безспорен начин се вижда, че при атентата във Волгоград са загинали служители на Воткинския завод. Други служители на същия завод са ранени тежко. Руски източници твърдят, че служителите на Завода са се връщали от секретни изпитания на междуконтиненталната ракета „Тополь-Ðœ”. Не открихме опровержение на това твърдение, което навежда на мисълта, че мълчанието означава потвърждение на изнесеното.

Втората група факти се отнася до изключителното значение на Воткинския завод в рамките на руския военно-промишлен комплекс и на амбициите на руското държавно ръководство за убедително завръщане на световната сцена.

Съпоставянето на изложените факти, говори че подобно съвпадение не може да не предизвика, ако не друго, то поне първоначални подозрения за целта на атентатите във Волгоград. Тук не става дума да възкресяваме параноята от времето на Студената война, когато „световният империализъм” и САЩ бяха виновни за всичко. Всъщност, възможни са всякакви обяснения, сред които и случайното съвпадение, но за тях ще стане дума след малко.

Така или иначе, не може да бъде игнориран фактът, че при атентата има загинали и пострадали служители от екип за изпитване на ракетите „Тополь-Ðœ”. Не може да се игнорира и фактът, че експлозията избухва точно в момента, когато групата от Воткинския завод е минавала през детектора за метал на гарата във Волгоград. Всички свидетелства сочат, че атентаторът, който и да е той не е преминал през детектора и е стоял непосредствено до него.

Най-просто казано, това означава, че при разследването на случая не би могло да се избегне разглеждането и на хипотезата, че атентатът не е „безадресен”, а е насочен към точно определени хора.

Защо никой не иска да коментира?

И тук идва не по-малко интересният факт, че изложените по-горе факти бяха игнорирани и заобиколени от така наречените „големи медии”, че и от тези, които не претендират да са в руслото на официалната журналистика. У нас единственото издание, което обърна внимание на странното съвпадение около атентата на Волгоградската гара беше Българският военен сайт – „Политика, армия, национална сигурност”. На 5 януари 2014 г., там излезе краткият коментар “Съвпадение или … При първия взрив във Волгоград са загинали двама изпитатели на „Тополь-Ðœ”, а трима са ранени” (Виж: http://pan.bg/view_article-5-20857-Syvpadenie-ili-Pri-pyrviq-vzriv-vyv-Volgograd-sa-zaginali-dvama-izpitateli-na-Topol-M-a-trima-sa-raneni.html).

Статията във Военния сайт започва с думите „Интересен извод може да се направи след атентатите в руския град Волгоград по време на празниците”, след което следва кратко изложение на посочената по-горе информация за смъртта на двамата служители на Воткинския завод и раняването на още трима техни колеги. Коментарът е изложен направо в заглавието …

Цялото останало българско медийно пространство не каза дума по въпроса. Или журналистите изобщо не са си „дали зор” да влизат в подробности в навечерието на новата година, или пък са се изплашили от триумфалните заявления в някои сайтове, които на разговорен език наричат „джихадистки”.

Справедливостта изисква да се отбележи, че седмичникът „Капитал”, мимоходом споменава за случилото се, но някак си „на пръсти” и „по терлици”. Статия озаглавена „Руснаците атентатори – неочакваната заплаха от Кавказ” (http://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/sviat/2014/01/05/2214013_rusnacite_atentatori_-_neochakvanata_zaplaha_ot_kavkaz/ ), започва по следния наистина впечатляващ начин:

„При предполагаема шахидска атака на 29 декември в историческия мюсюлмански град Саричин бяха унищожени или ранени петима работници, включително конструктор на ядрените ракетни междуконтинентални ракети “Топол-Ðœ”. ОАО “Воткинский завод” извършва престъпна дейност, като пуска серийно за руската военна машина оперативно тактическо оръжие”.

Статията е редакционна, под нея не стои конкретен подпис. В нея има сякаш закодиран намек, че в атентата във Волгоград има нещо по-особено, но веднага след това вниманието на аудиторията е пренасочено към иначе важните факти за вербуването за екстремистки каузи на руснаци, приели наскоро исляма. Пътьом се повтаря и вече пусналата брада теза, че олимпиадата в Сочи е главната мишена.

Останалото, както казва датският принц Хамлет е мълчание. Иначе доволно бъбривата ни преса и още по-бъбривият ни медиен ъндърграунд предпочетоха да заобиколят фактите около случилото се. Може би защото мислят първосигнално и смятат, че щом пострадалите работят за сглобяването и изпитването на руски междуконтинетални ракети, то потенциалният виновник трябва да са Съединените щати. Проста работа – с разработчиците на стратегически ракети ще се занимава стратегическият противник, кой друг? А такива хипотези не са приятни за разискване. Дори и форумните куражлии, които заклеймяват САЩ всеки Божи ден, предпочитат да си замълчат, пред подобна конкретика.

Рано е за конспиративни теории, но …

Всъщност, едва ли трябва да заподозираме точно американците за атентата във Волгоград. Те решават проблемите около стратегическите оръжия на масата на преговорите с руснаците. Като резултат от тези преговори, съветските – сега руски ракети SS-20 вече са унишожени. Не толкова отдавна от грешния свят си отиде и последният американски стратегически бомбардировач B-52 Stratofortress. Това обаче не прави специалистите, работещи над „Тополь-Ðœ” по-малко интересна мишена.

Ние не разполагаме с информация относно мястото и значимостта на пострадалите в цялостния екип, който работи над производството и изпитването на „Тополь-Ðœ”. Единственото, което е донякъде сигурно е, че споменатият конструктор Павел Фефилов не е от най-високото ниво на разработчиците на ракетата. Но дори и при това положение, възниква въпросът защо хора, които са отговорни за изпитванията на междуконтинентална балистична ракета пътуват по необятната руска страна заедно с редовите ползуватели на железниците. Все са заслужили малко по-голяма грижа за сигурността си. У дома, в Удмуртия те биха могли да си ходят на работа и пеш и с градския транспорт, но когато прекосяват страната и се завръщат от изпитания на „Тополь-Ðœ” не би ли трябвало да има минимални мерки за сигурността им?

Ако пострадалите наистина не принадлежат към ядрото на работещите по „Тополь-Ðœ”, би могло да приемем някак си разходките им по руските железници, както и хипотезата за случайно съвпадение на мястото на атентата и тяхното присъствие. Ако обаче става дума за по-важни разработчици, можем само да се дивим на безгрижното отношение към сигурността им. Защото такива хора са мишена за всеки терорист, без значение на мотивите му. Една експлозия сред струпване на хора на връх нова година е болезнена за цялото руско общество. Но десетократно по-болезнено и за руснаците и за тяхното държавно ръководство е покушението над хора, които работят за самия гръбнак на руската отбрана.

Ако жертвите сред екипа на „Тополь-Ðœ” са дадени случайно, атентаторите могат само да си хвърлят шапките и да се благодарят на късмета си. Но ако мишена са били самите разработчици, това квалифицира атентата на гарата във Волгоград в съвсем друга група. Едно е да изпратиш някой надъхан или доведен до отчаяние човек да се взриви сред тълпата на гарата. Съвсем друго е ако организаторите са имали информация за изпитанията на ракетата „Тополь-Ðœ”, успели са да проследят част от участниците в изпитанията и са им организирали самоубийствен атентат.

Разликата между двата варианта е колкото между таблицата за умножение от едно до десет и изчисляването на орбитата на Марс. А от къде евентуалните организатори на покушението са могли да се справят с толкова сложна задача е крайно неприятен въпрос за руските служби по сигурността в цялото им многообразие.

Тук няма да се впускам в повече хипотези и спекулации относно това, кой е извършителят на атентата, колкото и голямо да е изкушението за това. Списъкът от възможните отговори на класическия въпрос „кой има полза” е много по-дълъг, отколкото изглежда на пръв поглед. Може да е случайност, но може и да не е. Има достатъчно заинтересувани страни, които биха причинили остра болка на руснаците и лично на Владимир Путин, ако им се отвори техническа възможност за това.

Ако решат да разследват тази сюжетна линия, руснаците вероятно ще започнат от въпроса за изтичането на информация някъде при тях. Това е „нишката на Ариадна”, която би могла да ги доведе поне до някъде. Но междувременно могат да се намесят всякакви фактори, които са заинтересувани историята обезателно да мине към групата на случайностите и на безадресните, варварски самоубийствени атентати, а светът никога да не научи какво всъщност е станало във Волгоград.

Някога, през 1983 г., в един само „Правописен речник на съвременния български книжовен език” (т.е. речник, който нямаше нужда да се нарича нито нов, нито официален) преди думата богородичен, -чна беше написана думата Богородица; тогава в магазините трудно се намираше кафе и затова прилагателното кафеен, -ейна рядко се използваше, а кафяв беше даденият с курсив препоръчителен дублет за цвета, който тайно можеше да назоваваме и кафен (една неслучайна печатна грешка дори беше поставила пред последната дума думата кахър); държавната граница се пазеше строго, макар че от време на време някой часови на пост (даже Великият Съветски съюз – тогава имаше такова нещо, което на български май се пишеше така – не беше успял да наложи употребата на дублета часовой) пишеше писма до някоя своя съученичка от единайсети клас; глаголите имаха форми за две минали времена и за три причастия и ако някой, чието жилище се намираше близо до храм-паметника „Александър Невски”, окепазеше някого (истинското, не глаголното време беше такова), потърпевшият можеше да погледне в речника и да каже: ”Аз съм окепазен”.

В по-нови времена, след 2002 г., в словника на един „Нов правописен речник на българския език” вече нямаше и следа от главни букви (тогава в държавата изчезваха много неща), но преди страниците с реклами – като стомна пред кебап, като шкембе пред чорба и като храм пред паметник – бяха поместени 17 полезни и интересни приложения; вече имахме богородичен, богородичният, богородичния; богородична, богородично; богородични, но… нямахме Богородица; имахме прилагателните кафеен (който се отнася до кафе; кафеено дърво), кафен (предназначен за кафе; кафена чаша) и кафяв (представено уместно с всичките си форми и кой знае защо, с уточнението, че назовава цвят), но по политико-икономически и политикоикономически причини вече се бяха появили и нови цветове: кафявожълт, кафявозлатист, кафяворозов, кафявосив и кафявочервен, а тъй като България отдавна вече не беше във Варшавския договор, но още не беше член на НАТО, часовите и часовоите бдяха на различни постове; учениците вече учеха до дванайсети клас; вече промененият състав на живеещите в сърцето на София продължи да се променя (не само по горепосочените причини – просто някои не издържаха на напрежението да живеят между храм-паметника „Александър Невски” и храм паметника „Александър Невски” и трябваше да се преместят в квартал Младост), а понеже глаголите бяха дадени с още повече форми (вкл. за повелително наклонение) българинът получи нови възможности: освен да окепази някого, той вече можеше и да заповяда окепазяване, и (най-важното!) да се окепази, т.е. да окепази себе си (съответният глагол вече не беше невъзвращенец).
Днес виждаме, че на официалния прием в словника на един „Официален правописен речник” присъстват цели 3 главни букви – колкото да объркат катаджиите, които, понеже са научени да прилагат правилниците, досега си знаеха, че има т-образни кръстовища, а сега ще трябва да търсят новите Т-образни; Богородица пак я няма; прилагателните кафеен и кафен са там с по пет-шест форми, но без пояснение кое как се употребява; кафявожълтият, кафяворозовият, кафявосивият и кафявочервеният цвят са изчезнали в някоя маслиненочерна или масленочерна дупка, а на тяхно място са се появили нови цветови гами или комбинации: кафяво-жълт, кафяво-зелен, кафяво-розов, кафяво-сив и кафяво-червен; кафяви (форма, която не може да бъде намерена в словника, а сравнително често се бърка, ако вярваме на една естрадна песен) нотки можем да различим само в кафявозлатист(ото); някои от живеещите някога в квартал Младост вече живеят в квартал „Княжево”, като, докато са се премествали, предвидливо са си купили по един чифт кавички, за да оградят новия си адрес; десетокласницата от един клас снима с айподовете си въпросите от теста (или може би тест въпросите), които десетокласничката от съседния вижда на секундата, защото айпадите ѝ са онлайн, но и двете не знаят, че догодина всяка една от тях може да бъде само единайсетокласница, а по-догодина (дори и да не прочете „Под игото”) – само дванайсетокласница; часови и часовой отново са дублети, като формата часови отново е напечатана с наклонени букви, но вече е дадена в курсив… само дето това означава, че тя е дублетът, който не се препоръчва, защото някой НАТО генерал е изпратил SMS съобщение до US посолството и е препоръчал BG гражданите (хората с BG паспорти) да използват русизма часовой; глаголите имат само основна форма, а българинът повече няма да може нито да окепази някого, нито да се окепази, защото… такава дума няма.

II. За академично-академическите бисери

Да си призная, първото нещо, което проверих, след като в началото на 2012 година си купих книгата „Правопис и пунктуация на българския език”, беше дали според Института за български език (ИБЕ на БАН, както самият той непредпазливо се бе нарекъл на стр.63 в тази своя книга) „буквите дж и дз” продължават да „изразяват един звук (фонема)”. Успокоих се, когато видях, че това е било вярно само десет години и че вече дж и дз не са букви, а са буквосъчетания (каквито всъщност винаги са били). За момент се замислих за научната кариера на автора на цитираното (одобрено от съответния Научен съвет, одобрил съответния „Нов правописен речник на българския език”!) правило, но щом нагази в дълбокото, където дебнат полуслято написани думи, като думата член-кореспондент, мисълта ми повдигна гайтан-вежди, каза: ”Аx-леле!”, а после от очи-черешите ѝ потекоха брилянт-сълзи.
Обнадежден от настъпилата промяна във възгледите на Института обаче, аз бързо се освободих от сълзящата мисъл и се зачетох в книгата. Първо се впечатлих от очевидно доброто ѝ оформление, макар че не бях сигурен дали то е графично, или е графическо, а после и от някои недотам очевидни кусури, които полека-лека започнаха да се превръщат във въпроси.
Два от тези въпроси бяха жизненоважни.
Честно казано, първият е трябвало да си го задам много по-отдавна, но кой млад човек, ако Господ го е пощадил, мисли за болести? Днес и аз не съм млад, и болестите станаха много… Та попитах се какво щеше да се случи, ако ректорът на Медицинския университет четеше правописни речници… Сигурно, научил, че езиков консилиум от най-високо място (БАН) предписва преименуването на Катедрата по сърдечно-съдови болести в Катедра по сърдечносъдови болести, той щеше да е изпълнил рецептата и тогава…
Да живеят сърдечносъдовоболните и да му мислят всички останали кръвоносни съдове в сърдечно-съдовата система!
Вторият жизненоважен въпрос беше важен за живота ми по по-различен начин; той ме гледаше в упор и не спираше да (се) повтаря: „Мой човек, ти какво точно си завършил – „Българска филология” или българска филология?”.
Реших да се отърва поне от този въпрос, като потърся помощ, която според ценоразписа на ИБЕ струва само 10 имп./мин, но после си казах, че може би до излизането на дългоочаквания и дълго чакания от всички българи нов правописен речник (макар че само аз очаквах – смятам, че с основание – той да се казва „По-нов правописен речник”) някъде из коридорите на Института главните и малките букви ще разменят някоя дума с кавичките и може би… току-виж…
Сигурно вече се досещате какво проверих веднага след като през есента на 2012 г. си купих една дебела книга, озаглавена „Официален правописен речник на българския език” (и наричана по-надолу за краткост „Официалния”).
Сякаш някой бе чул въпроса, който не бях задал: вече и малките букви (стр. 46) даваха за пример точно българска филология, но…
Примерът специалност „Ландшафтна архитектура” си беше на старото място – този път на стр. 97, но пак преди следващото правило: Ако първата част от словосъчетанието (в случая това е т.нар. „категоризираща дума” специалност – бел. моя) липсва, кавичките се запазват.
И точно когато се бях засилил да засиля нанякъде въпроса, който явно щеше да продължава да ме измъчва, реших да попогледна тук-таме в словника (ако знаех, че вече думата тук-таме е анахронизъм и не е част от съвременния български език, щях да попогледна само тук-там).
С всяко следващо попоглеждане интересът ми се засилваше. И понеже имах интерес към, а не интерес от думите, когато вдигнех поглед от книгата и погледнех в огледалото, виждах едно заинтересувано лице. Но скоро заинтересованите от „Официалния” ми напомниха, че от десет години по закон между това лице и тях няма разлика.
Четох, четох и постепенно се увлякох. Ще кажете, че четенето на речници е шантава работа? Ще се съглася. Но ще добавя, че и истинската ми работа пада малко такава. И не защото понякога ми се налага внимателно и учтиво да обяснявам, че да наричаш учителите си „тъпаци”, е правилно само когато те не могат да те чуят (знаете може би – ученикова личност, интерактивност, тийнейджъри оценители, делегирани бюджети, рейтинги, портфолиа (какви думици само!), а защото ми се налага например да показвам на ученици книга, озаглавена „Нов правописен речник…”, а да им казвам, че това всъщност е стар правописен речник; защото ми се налага да им посочвам кои грешки са граматични и кои – правописни, а да знам, че ако някой ученик погледне не в тестовете за матурата, а в нормативния „Официален”, ще открие, че има правописни правила с граматичен характер, следователно и граматичноправописни (или правописнограматични?) грешки (добре че учениците никога няма да дадат трийсет и пет лева за такава книга, а и „следователното” не им е силната страна); защото ми се налага… но по-добре за четенето на учебници въобще да не отварям дума.
С времето въпросът, който ме мъчеше, постепенно отмести погледа си от моя милост, като първо промени лицето на глагола си, после му смени числото и представката, а накрая нà – превърна се в заглавие, което пази характера си на въпрос (!) и затова си пази въпросителния знак. Разбира се, по-досетливите вече са разбрали, че в новополучилото се въпросително заглавие глаголът „свършвам” е употребен със значението, с което го е употребил един герой на Алеко Константинов, когато пише: „Аз съм свършил по философията, господин Балкански!”.

И така, ако в края на 2012 и началото на 2013 година се бях изхитрил да пиша дневник (странно, думата пиша я няма в словника, сигурно са я махнали, за да освободят място за пишка), на много от страниците му може би щеше да пише: „Днес четох… (не, не вестници!) речници”. Жизненоважните въпроси, както стана ясно, останаха без отговор, но освен тях се появиха и други – и така да се каже, академични, и не толкоз таквиз (пардон). Тук, разбира се, не е мястото да бъдат задавани въпроси от първата група (за принципа на пълнотата и принципа на избирателността, за новата граматическа категория „(съществително) наименование” и свързаното с нея и все по-налагащото се в правописа (като някои „наложили се (…) думи”) може би разделно-слято писане и пр. Затова ще се опитам да поразсъждавам по един проблем, обединяващ въпросите от втората: проблема за възможностите за четене, когато човек трябва да мисли как да спазва писаните правила.
Започвам с възможностите за четене (интересна двусмислица).
Някога, преди компютърът да стане за всекиго (хоп, изпуснах един тъмен (ай-ай, и тъмен липсва в словника, нека да бъде тъмносиво-черен) архаизъм), та преди компютърът да стане нещо достъпно, нещо „като таквоз… като нищо”, и малко преди интернетът… – извинете, но въпреки неудобството се налага да припомня, че най-добрият начин да се провери дали едно наименование е (станало) българско съществително, е да му се постави определителен член (всеки, който се сеща за един друг глагол, да му тури пепел, защото вече няма такъв глагол) – та малко преди интернетът да направи възможен бързия и свободен достъп до всякаква информация, между страниците на новоизлезлите книги често намирахме един лист, на който бяха посочени някои от новооткритите грешки, че даже и виновниците за тях.
Днес вече това не се случва, но пък, от друга страна, ако някой идиот, който получава заплата, защото ограмотява BG гражданчета, реши например, че те заслужават безплатна среща с книжовната норма, той може да се помоли за овърдрафт (интересна работа, тази съвременнобългарска дума се пише по-различно от кросоувър, каквото и да е това нещо, паркирано на едно кросно разстояние от едно междуевропейско (!) или междубългарско кроскънтри); след като се увери, че вече може да изхарчи едни свое-чужди пари, въпросният индивид би могъл да си купи сканиращ принтер, да отдели време (идиотите не използват времето като неидиотите), да подпре (опа, пак се изпуснах) някъде някой взет назаем (от някого, който е имал на сърце да му го даде) или на лизинг ноутбук и… с малко усилия (защото може да уголеми буквите и запетайките) да открие например поне стотина-двеста досадни недоглеждания в някой новоизлязъл „Официален речник”. Повечето от тях, разбира се, ще са съвсем безобидни (освен ако гореописаният грешконамирач не е елховчанин сред елховчанините (!) или пък не е момчиловградчанин (!) от Момчилград). Но ако трябва да обяснява някому (добре де, на някого) например, че личното местоимение вие се пише с главна буква, когато изразява учтивост, а учените казват същото, но показват и друго (– Кои са вашите любими композитори? (стр. 95), или, не дай си боже, ако трябва да отговаря на въпроса кога, къде и защо се мести или изчезва шавливата буква ъ (издръжлив, но пък неиздържлив (?); до онзи ден (2002) мюзикъли, от онзи ден до вчера мюзикли, от вчера (докога?) отново мюзикъли), идиотът леко ще се пообърка и в нормалното му състояние ще може да го върнат само онези, които над четири хиляди пъти му напомнят, че съществителните от м.р., назоваващи лица, нямат бройна форма.
Най-после стигнах и до важния въпрос, който може би ще обясни на какво се дължи общата ми идейно-емоционална нагласа. Та питам се следното:
Не е ли време държавата на все по-оредяващите българскоговорещи (в „Официалния” такива няма – там има само един англоговорещ, един испаноговорещ и един немскоговорещ) не просто да казва (пишейки по гърба на „Официалния”) чрез автономния (си?) орган, че грамотността е задължително условие за успешно общуване и (за – доп. мое) добра професионална реализация (при това за всички, а не само за онези, които смятат, че това е вярно), а и да го покаже на дело, като престане да продава сътворените от този орган езикови правила, а ги направи свободнодостъпни? (Някой по-нормален идиот би поел (хм!) риска направо да се изцепи: „Качете речниците и правилата в мрежата, за да ги виждат всички, защото иначе ще го направя аз!”, а ако му отговорят, че това е огромен труд, той би рекъл на старобългарски: „По моему всуе се плашите”.)
Ако на учените, които понякога ни наричат носители на езика, бяха им направили сайт, в който те да са задължени да публикуват всичко, което има нормативен характер, те може би щяха да ни предупреждават за това, което ни чака, а „Официалният” щеше да ни е ощастливил първо във вид, в който на самите учени щеше да им бъде много по-лесно както да отстраняват (вкл. забелязаните от нас) грешки от всякакъв тип, така и периодично да допълват и словника, и някои поредици, за които ще стане дума по-долу. Ние пък от своя страна щяхме да сме научили новия правопис на числителното 40, щяхме да сме се зарадвали, че пустите хасковлии са станали хасковци, и щяхме да сме се трогнали от новината, че вече няма хомосексуалисти (но пък са се появили хомофили и хомофоби), без да е нужно да четем речника почти до края. Даже щяхме да можем да видим кои са и точно колко са новите думи и форми. (Мога да посоча броя им, но смята ми се и чете ми се не са единици от активния речников състав на днешния книжовен български език, каквато е ляга ми се). И ако после някой напишеше на гърба на книжния „Официален” нещо за близо 90 хиляди речникови единици, щяхме да се спогледаме (напук на нормотворците в 1 л. мн.ч., а не в 3 л. мн.ч.) и да се спобутаме (пак в първо лице), защото щяхме да знаем, че това е, да го речем меко, рекламно преувеличение (освен ако компютърът ми може да брои само до 70 хиляди). Може би щяхме да сме помолили за включване на повече глаголни форми, дори щяхме да сме предложили да ги изпратим (има ги в предишните речници); аз щях да съм попитал кое прилагателно име да съкратя, за да получа съкратеното прилагателно спа, какво ще стане, ако реша да членувам думата ипостас, и не е ли редно глаголът изналавям да застане след изнаизляза (е, може би щях да попитам и какво трябва да направя, ако поискам да извърша въпросните действия, особено действието изнаизлизане); щях да съм задал въпрос за разликата между лимоненожълтия и лимоновожълтия цвят, както и за разликата между едно корозийноустойчиво, едно корозионноустойчиво и едно корозоустойчиво нещо (още ми е пред очите впечатляващият троен дублет „калимавка и калимявка и килимявка”); щях да съм се поинтересувал дали ще съм приложил правилно правилото за разделно-слятото писане, ако моите обучаеми поискат да ме заведат на попфолкфест, а аз им откажа, защото не съм сигурен дали попфолк фестът, за който те говорят, е поп фолкфестът, за който аз мисля…

Втората част на поставения проблем е свързана вече с мисленето. Тя е малко по-сериозно-смешна, защото примерите са такива. А примерите за сложно мислене, породено от владеенето на езика – наспорил (опа, пак…) ги Господ.
Ето един забавен (по-горе стана дума за реклама): някаква фирма за кафе плаща на един кадифен глас периодично да съобщава, че няма да излъже, че това кафе е хубаво. И българската част от милионите жени, които всеки ден гледат турски сериали и използват самобръсначки върху тяхната (!) нежна кожа, се пита защо, аджеба, промотиращият промоутър просто не изпее, че кафето не струва.
Втори, по-малко забавен, но пък във връзка с темата (не се стърпях и отворих един гимназиален учебник по български език): „Благодарение на езика думите луна, слънце, дърво, птица назовават определени обекти от действителността, която познаваме”. (Да се чуди човек какво щяха да правят тези думи, ако не беше езикът!)
Трети (като сме почнали с учебниците, да погледнем и в „Литературите”, според две от които осмокласниците трябва да мислят, че Стамболов и Стамболийски са дублети). На едно място: „В този последен ден от живота си (23 юли 1942 – бел. моя) – между произнасянето на присъдата и изпълнението ѝ – поетът написва двете си последни творби – „Предсмъртно” и „Прощално”. На друго място: „Запазени са ръкописът на „Прощално” и първият куплет на „Борбата е безмилостно жестока”, датирани „април 1942” и писани в Дирекцията на полицията”. (Ако някой си помисли, че последните две изречения са писани от две различни професорки, ще сбърка.)
Защо обаче и някои от мислите, дело на тъй да се каже (макар че вече тъй не може да се пише), висшия езиков орган, правят така, щото човек може не само да се запита какво става със смисъла, но и да се зачуди как е могъл да пропусне откриването на Института за/по квантова логика, който може би е отменил правилото за изключеното трето.
(Дали пък новата дума м-сервиз (как ли звучи не наум, а на глас?) не назовава някакъв нов вид сервиз, в който поправят мисли?)
Пример? Моля.
Отместваме поглед от стр. 40 на „Официалния”, където ни предупреждават, че към собствените имена спадат някои културноисторически периоди (?), към следващата страница и разбираме, че трябва да пишем с главна буква „имената на следните културно-исторически периоди: Античност, Възраждане, Просвещение, Ренесанс, Реформация, Романтизъм, Средновековие”. Друго правило (стр. 45) изисква да пишем с малка буква „названията на архитектурни стилове и стилове в изкуството”. От своя(та) страна специалистите по литература пък пишат учебници, които, в редките моменти на просто и ясно говорене, казват на учениците: „Романтизмът е художествено направление и стил в литературата и изкуството през първата половина на ХIХ век”. И (нормалният?) човек си казва: „Или учените не се четат един другиго (ама че нахални старовремски винителни форми!), или ИБЕ не знае, че има Институт за литература, т.е. проблемът е междуведомствен (слава богу, вече можем да избираме кои срички на тази дума да оставим „извън (!) ударение”), или аз съм изостанал в развитието си, защото се опитвам да мисля логично, а не диалектично”.
Пример от друг тип – който показва и един от похватите, използвани за обогатяване (Словник, отвори се!):
гларус1; гларуси, (двама и т.н.) гларуси (лице)
гларус2; гларуси, (два и т.н.) гларуса (нелице)
овен1; овни, (двама и т.н.) овни (лице)
овен2; овни, (два и т.н.) овена (нелице)
песоглавец1; песоглавци, (два и т.н.) песоглавеца (нелице)
песоглавец2; песоглавци, (два и т.н.) песоглавци (лице).
(Представям си един любознателен чужденец, който поназнайва български (знае какво е лице) и бърза да провери как се пише думата, за която току-що е разбрал, че назовава току-що видяното от него виторого животно, което издава впечатляващи, но все пак нечленоразделни звуци.)
За мислещия (нормално?) човек едно нещо не може едновременно да е и гларус, и лице или и овен, и лице. Но понеже човекът в случая съм аз, започвам да мисля диалектично, т.е. диалектически правилно, т.е. удвоявам се, и чувам как едното ми аз (идиотът) обвинява другото за пропуските му в знанията за света, като при това, сякаш то още е в казармата, се обръща към него с „гларус”. А второто (всъщност по-образованото, което можем да наречем с вече преправеното на съществително Паисиево прилагателно юрод) отначало си прави оглушки (за съвременните българи: това означава да се правиш, че не чуваш), но после прекъсва първото, като тропа с крака, говори нещо за тропи и започва да търси формите двама кинжали, двама чукундури, двама задници (в „Новия” за педал изрично беше посочено, че е предмет, както тук за сухар е пояснено, че е храна) и т.н., но и двете ми аз, непонятно как, едновременно си спомнят, че ако лицата с кучешки глави са две, това са не два, а двама песоглавци…
Бедните ми аз!
Търсенето на гореспоменатите форми в по-горе споменатия (за малко да напиша по-гореспоменатия) словник, разбира се, е безуспешно, но живот и здраве, може би в следващия („По-официален”?) правописен речник…
Ето още два примера за разминаване между блян (да речем, фантазираш за формите във и със) и действителност (а пишеш: Удвояване на предлозите в и с):
Стр. 66: Отрицателните частици не и ни се пишат слято или разделно със следващата дума. (Може би слято със и отделно от… а всъщност има ли трета възможност? Има, разбира се, и тя е описана малко след основополагащата норма.)
Стр. 28: Тяхната (на формите на възвратното притежателно местоимение, но едновременно и на двете ли? – бел. моя) употреба е задължителна, когато е необходимо да се означи, че нещо е притежание на подлога в изречението, а подлогът в изречението не е нито говорещият, нито слушащият. (Иди и обяснявай после на подрастващите, че подлогът е част на изречението и „предмет на мисълта”. А ако пътьом (на стр. 143 – 144) прочетеш, че в „Официалния” прилагателните имена (…) са представени само с основната си форма, а числителни имена и местоименията са представени с всичките им форми, в ума ти като след изстрел със съществителното (!) дум-дум се случва – наложилата се дума? – краш.)

Преходът към третата част на проблема (ако сте забравили, ставаше дума за писаните правила) се получи неочаквано плавен. Темата за нормите и тяхното тълкуване не е преставала да бъде актуална у нас (сещам се за едно тълкувание на една норма, което спокойно можеше да подари на един лъв не корона, а например сърп и чук). При това най-често първото нещо, което се казва, когато някъде (например в необятната образователна сфера) нещо не върви, е: „Необходими са правила (ако може, ясни и нови)”. Но как да изглеждат пустите правила, когато искаш те да направят така, че хем да се задържи ученикът в училище с цената на всичко, хем той да е мотивиран, хем качеството на образованието да се повиши; хем да има ред, хем да няма наказания; хем да се пишат оценки, хем да се води равноправен диалог…
А каква е връзката на въпроса с „Официалния”?
Според мен съвсем пряка, ако си спомним въпроса, който продължава да ме мъчи.
Тя става очевидна и когато на стр. 48 внезапно открием, че с главна или малка буква (аз не се сещам за средна – бел. моя) започват названията на елементите в диаграми, хистограми и изображения.
Или ако например прочетем едно правило (131.3.3.1. Ако в изречение от пряката реч е вмъкнат пояснителен израз в позиция, където е необходима запетая, запетаята се прехвърля след пояснителния израз (преди тирето) и веднага след това прочетем … следващото (Допуска се да не се пише запетаята, уговорена (!) в т. 131.3.3.1).
Това допуска се е само едно от шестнайсетте (някои от условията за допуск, когато въобще са посочени такива, нека да тежат на съвестта на допускащите).
Или (стр. 60): Когато като подчинена основа е използвана буква, сложната дума се пише полуслято (а буквата обикновено (!) е главна).
Или десет правила, които се оправдават с някаква традиция.
Или многото правила, които дават примери с поредица от изрази, завършваща с и под. или и др., като две от тези правила са отрицателни изречения (т.е. искат да определят кога не се прави нещо), а едно, освен че принадлежи на множеството, адресирано към типолози (правила, съдържащи израза от типа) … впрочем вижте сами:
Когато въвеждащият текст (основата на задачата) съдържа израз за отрицание от типа НЕВЯРНО, НЕ Е, НЯМА и под., той се изписва с главни букви, за да осигури еднозначното възприемане на условието на задачата.
И пример: В кое от изреченията НЕ е допусната правописна грешка?

Втората част на съчинението ми започна с признание, с признание и ще завърши.
Аз знам, че гневът заслепява. Така че няма да се учудя, ако утре-вдругиден (ето нà – пак) видя, че в заслепението си нещо съм оплескал (имаше някога такава дума). Но тъй като моят гняв отдавна не може да припари на работното ми място (там с възрастта все по-често идва отчаянието), понякога успява да ме свари неподготвен другаде. И в определени моменти ми е трудно да се справя с него.
Ако речникарите нормотворци се почувстват оклеветени от написаното тук, то аз в своя защита и опитвайки се да намеря приложение на едно тяхно словосъчетание, бих им казал на всеслушание:
Простете ми! Вие сте невинно оклеветени.
(Готов съм да платя глоба за грешното изписване на завчерашната дума всеуслишание, която по пътя през годините от премного ослушване се е превърнала в дублета всеослушание/всеуслушание.)
Но как да не се гневиш, и то шумно (нищо че и тази дума вече е в историята), когато виждаш, че родината е зарязала в миналото хилядолетие един коскоджамити Институт, като го е оставила без поддръжка (кога ли и съпорт ще стане наложила се дума?), и той, закрит за свободен достъп, продължава да е принуден да ни продава кога нови, кога официални, но винаги защитени от едно монополно право правила.
Прочее какво са свършили авторите на „Официалния речник на българския книжовен език”?

/Бел. ред – авторът е учител по български език и литература в ГРЕ „Г.С. Раковски“ в Бургас/